Карл Маркс
IV том на «КАПИТАЛЪТ»
ТЕОРИИ ЗА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ
ЧАСТ ВТОРА

СЪДЪРЖАНИЕ
........

Глава осма
ГОСПОДИН РОДБЕРТУС

НОВА ТЕОРИЯ ЗА ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА (ОТСТЪПЛЕНИЕ)1

[1) Излишъкът от принадена стойност в земеделието. По-бавното развитие на земеделието в сравнение с промишлеността в условията на капитализъм[X—445] Herr Rodbertus. Dritter Brief an von Kirchmann von Rodbertus: Widerlegung der Ricardoschen Lehre von der Grundrente und Begriindung einer neuen Rententheorie. Berlin, 1851.

Предварително трябва да се направи следната забележка. Когато казваме, че необходимата работна заплата е равна на 10 часа, това най-просто се разяснява така: ако трудът в течение на 10 часа (т.е. сумата пари, равна на 10 часа) дава, средно взето, възможност на селскостопанския надничар да купува всички необходими му средства за живот — продукти на земеделието, на промишлеността и т.н., — това е именно средната работна заплата за неквалифициран труд. Следователно тук става дума за стойността на оня всекидневен продукт на работника, който трябва да му се даде. Тази стойност съществува отначало във форма на стока, която той произвежда, т.е. във вид на определено количество от тази стока, срещу което той — след приспадане на потребяваната от самия него част от тази стока (ако той потребява тази стока) — може да получи необходимите му средства за живот. Така че тук за неговия необходим «доход» имат значение промишлеността, земеделието и т.н., а не само потребителната стойност, която той сам произвежда. Но това се съдържа в самото понятие стока. Работникът произвежда стока, а не просто продукт. Следователно няма нужда да се разпростираме по този въпрос.

Най-напред г. Родбертус изследва как стои въпросът в една страна, където владението на земите и владението на капитала не са отделени едно от друго, и идва тук до важния извод, че рентата (под която той разбира цялата принадена стойност) просто е равна на незаплатения труд или на онова количество продукти, в което се изразява този незаплатен труд.

Преди всичко трябва да отбележим, че Родбертус има предвид само нарастването на относителната принадена стойност, т.е. нарастването на принадената стойност, доколкото то зависи от нарастващата производителност на труда, а не нарастването на принадената стойност, доколкото то произтича от удължаването на самия работен ден. Всяка абсолютна принадена стойност, разбира се, е в известен смисъл относителна. Трудът трябва да бъде достатъчно производителен, за да не се налага на работника да изразходва цялото си време за поддържане на своя собствен живот. Но тук именно и започва разликата. Впрочем, ако първоначално трудът е слабо производителен, то и потребностите са във висша степен прости (както при роба), и самите господари живеят не много по-добре от слугите. Относителната производителност на труда, необходима, за да може да се появи заграбващият печалба паразит, е твърде малка. И ако ние срещаме висока норма на печалбата там, където трудът е още твърде непроизводителен, където не се прилагат машини, разделение на труда и т.н., това се обяснява само със следните обстоятелства: или, както е случаят в Индия, потребностите на работника са абсолютно малки и самият той е дотам притиснат, че слиза по-ниско и от това жалко равнище на потребностите, а, от друга страна, ниската производителност на труда съвпада с малките размери на основния капитал по отношение на оная част от капитала, която се изразходва за работна заплата, или, което е равносилно, с големите размери на изразходваната за труда част от капитала по отношение на съвкупния капитал — или пък работното време е извънредно удължено. Последното се наблюдава в такива страни (например Австрия и др.), в които вече съществува капиталистически начин на производство, но които трябва да конкурират страни, достигнали много по-висока степен на развитие. Тук работната заплата може да бъде твърде малка — отчасти защото потребностите на работника са по-малко развити, отчасти защото земеделските продукти се продават на по-евтина цена или, което за капиталиста означава същото, имат по-малка паричиа стойност. При ниска производителност на труда е незначително и онова количество от продукта, което отива за работна заплата на работника и се произвежда за, да кажем, 10 часа необходимо работно време. Но ако вместо 12 часа той работи 17, това може да компенсира [за капиталиста] ниската производителност на труда. Изобщо не трябва да си представяме работата така, че ако в дадена страна относителната стойност на труда спада с нарастване производителността на труда в тази страна, работната заплата в различните страни трябва да бъде обратно пропорционална на производителността на труда. Напротив, тъкмо обратното е вярно. Колкото по-производителна е една страна в сравие ние с друга на световния пазар, толкова по-висока е работната заплата в нея в сравнение с другите страни. Не само номиналната. но и реалната работна заплата в Англия е по-висока от тази на континента. Работникът яде повече месо, задоволява повече потребности. Обаче това важи само за промишления работник, но не и за селскостопанския. Но работната заплата в Англия е по-висока не в такава степен, в каквато производителността на английските работници превишава производителността на работниците от другите страни.

Поземлената рента въобще (т.е. съвременната форма на поземлена собственост) — самият факт на нейното съществуване, независимо от различието на поземлената рента, зависещо от различието в плодородието на земните участъци — би била възможна вече поради самия факт, че средната работна заплата на селскостопанските работници е по-ниска от средната работна заплата на промишлените. Тъй като тук капиталистът, отпърво по традиция (защото арендаторът от старо време става капиталист, преди още капиталистите да станат арендатори), е отдавал от самото начало част от печалбата си за земевладелеца, той се обезщетява чрез намаляване на работната заплата под нейното равнище. С бягството на работниците от селото работната заплата е трябвало да се повиши и тя действително се повишила. Но тъкмо когато започнал да се чувствува този натиск, били въведени машините и т.н. и в селото отново се създава свръхнаселение (относително) (ср. Англия). Принадената стойност може да бъде повишена без удължаване на работното време и без увеличаване на производителната сила на труда, а именно — чрез понижаване на работната заплата под нейното традиционно равнище. И това действително става навсякъде, където селскостопанското производство се води по капиталистически, начин. Там, където това не може да се постигне с помощта на машини, то се постига чрез превръщане на орните земи в пасища за овце. Така че тук би била, вече налице възможността, [446] за поземлена рента, защото фактически работната заплата на селскостопанските работници не е равна на средната работна заплата. Тази възможност за съществуване на поземлената рента не би зависила ни най-малко от цената на продукта, която се счита за равна на неговата стойност.

Вторият вид повишаване на поземлената рента — нейното получаване чрез продаване на по-голямо количество продукти на същата цена — е известен и на Рикардо, но той не го взема под внимание, защото той изчислява поземлената рента върху квартер, а не върху акър. Той не би казал, че поземлената рента се е повишила, защото 20 квартера по 2 шил. правят повече от 10 квартера по 2 шил. или 10 квартера по 3 шил (така поземлената рента може да се повиши и при понижение на цената).

Освен това, както и да се обяснява самата поземлена рента, у нея остава това значително различие в сравнение с промишлеността, че в промишлеността излишъкът от принадена стойност се получава благодарение на по-евтино производство на продукти, а в земеделието — благодарение на по-скъпо производство. Ако средната цена на един фунт прежда е 2 шил., а аз мога да я произвеждам по 1 шил., то за да спечеля пазара, неизбежно трябва да я продавам по 1½ шил. или във всеки случай малко по-евтино от 2 шил. Това е дори абсолютно необходимо. Защото по-евтиното производство предпоставя производство в по-големи размери. По този начин аз препълвам пазара в сравнение с преди. Аз съм принуден да продавам повече, отколкото преди. Макар 1 фунт прежда да ми струва само 1 шил., това зависи от факта, че произвеждам, да кажем, 10 000 фунта вместо предишните 8 000. Поевтиняването се получава само в резултат на това, че основният капитал се разпределя върху 10 000 фунта. Ако бих продал само 8 000 фунта, то само износването на машините би повишило цената за всеки фунт с една пета, или с 20%. Ето защо, за да имам възможност да продам 10 000 фунта, аз продавам своята прежда на цена под два шилинга [да кажем, по 1½ шил.]. При това аз все още получавам свръхпечалба от ½ шил., т.е. 50% върху стойността на моя продукт, равна на един шилинг, в която вече е включена обикновената печалба. Във всеки случай с това аз понижавам пазарната цена и резултатът е, че потребителят изобщо получава продукта на по-евтина цена. А в земеделието продавам в аналогичен случай по 2 шил., тъй като ако имам достатъчно плодородна земя, нямаше да се обработва по-малко плодородната земя. Ако количеството на плодородната земя или плодородието на по-лошата земя се увеличаваше до такава степен, че аз бих могъл да задоволя търсенето, тогава би изчезнал самият проблем. Рикардо не само не отрича този момент, но изрично го подчертава.

И така, дори ако признаем, че с различието в плодородието на почвата се обяснява не самата поземлена рента, а само различието на поземлените ренти, остава в сила законът, че докато в промишлеността свръхпечалба се получава обикновено от поевтиняване на продукта, в земеделието относителната величина на рентата възниква не само в резултат на относителното поскъпване (повишаване на цената на продукта на плодородната земя над неговата стойност), но и в резултат на това, че евтиният продукт се продава по производствените разходи на по-скъпия продукт. Но това, както вече посочих (Прудон)2, е само закон на конкуренцията, произтичаш не от «земята», а от самото «капиталистическо производство».

По-нататък Рикардо би бил прав и в друг един пункт, само че той по маниер на полит-икономистите превръща едно историческо явление във вечен закон. Това историческо явление се състои в относително по-бързо развитие на промишлеността (същинския буржоазен отрасъл на производството) в противоположност на земеделието. Последното стана по-производително, но не в такава степен, както промишлеността. Там, където производителността на промишлеността се е увеличила 10 пъти, производителността на земеделието се е увеличила може би 2 пъти. Така че земеделието е станало относително по-малко производително, макар че абсолютно е станало по-производително. Това само доказва извънредно странното развитие на буржоазното производство и присъщите му противоречия. Но това не значи, че не е правилно положението, че земеделието става относително по-малко производително, т.е. че по отношение на продукта на промишлеността стойността на земеделския продукт, а заедно с това и поземлената рента, се повишава. Фактът, че с развитие на капиталистическото производство земеделският труд е ставал относително по-малко производителен в сравнение с промишления труд, означава само, че производителността на земеделието се е развивала не с такава скорост и не в такава степен.

Да предположим, че отношението на производствения отрасъл А към отрасъла В е равно на 1:1. А първоначално земеделието е било по-производително, тъй като тук в производството участвува създадена от самата природа машина, а не просто силите на природата; с помощта на тази машина отделният работник работи тук още от самото начало. Затова в древността и в средните векове земеделските продукти са били относително много по-евтини от промишлените, което личи (виж Уейд)3 още от пропорцията, в която едните и другите влизат в средната работна заплата.

Нека отношението 1:1 показва същевременно и производителността на двата производствени отрасъла. Ако сега отрасъл А = 10, т.е. увеличил е десет пъти своята производителност, докато отрасъл В = 3, т.е. само я е утроил, то двата производствени отрасъла, които се отнасяха по-рано като 1 към 1, ще се отнасят като 10 към 3, или като 1 към . Относителната производителност на отрасъл В се е намалила със , макар че абсолютно е нараснала тройно. За най-високата рента това — по отношение на промишлеността — е същото, както ако рентата би се повишила вследствие на това, че най-лошата почва е станала със по-малко плодородна.

Наистина оттук съвсем не следва, както мисли Рикардо, че нормата на печалбата се е понижила поради това, че работната заплата се е повишила в резултат на относителното поскъпване на земеделските продукти [447], защото средната работна заплата се определя не от относителната, а от абсолютната стойност на продуктите, влизащи в нея. Но оттук действително следва, че нормата на печалбата (собствено казано, нормата на принадената стойност) се е повишила не в такава степен, в каквато се е повишила производителната сила на обработващата промишленост, и че причината на това е относително по-малката производителност на земеделието (а не на почвата). И това не подлежи на никакво съмнение. Намалението на необходимото работно време е незначително в сравнение с прогреса на промишлеността. Това се проявява във факта, че такива страни като Русия и др. са в състояние да бият Англия на пазара на земеделските продукти. По-малката стойност на парите в по-богатите страни (т.е. незначителността на относителните производствени разходи за по-богатите страни) не играе тук никаква роля. Защото проблемът се състои тъкмо в това, че в конкуренцията на по-богатите страни с по-бедните това обстоятелство не оказва влияние върху техните промишлени продукти, а влияе само върху техните земеделски продукти. (Впрочем това не доказва, че бедните страни произвеждат по-евтино, че техният земеделски труд е по-производителен. Дори и в Съединените щати, както неотдавна бе доказано от статистически изследвания, общото количество на пшеницата, продавана по дадена цена, се увеличи, но то стана не защото от всеки акър се получава повече, а защото се обработват повече акри. Не може да се твърди, че почвата е по-производителна в страните, където има големи масиви земя и където големи участъци земята при повърхностна обработка дават при разход на един и същ труд абсолютно по-голямо количество продукти в сравнение с по-малките земни участъци в по-развитите страни.)

Преминаването към обработване на по-малко производителна почва не е безспорно доказателство за това, че земеделието е станало по-малко производително. Напротив, това може да свидетелствува, че земеделието е станало по-производително. Неплодородна почва се обработва не само защото цените на селскостопанските продукти се повишават до равнище, при което се компенсира вложеният в земята капитал, но също и затова, защото средствата за производство са достигнали такова развитие, че непроизводителната почва е станала «производителна» и е способна вече да плаща не само обикновената печалба, но и поземлена рента. Почва, която е плодородна за дадено стъпало на развитие на производителните сили, е неплодородна за по-ниско стъпало.

В земеделието абсолютното удължаване на работното време — а значи и увеличаването на абсолютната принадена стойност — е възможно само в незначителна степен. В земеделието не може да се работи при газово осветление и пр. Разбира се, през лятото и пролетта работата може да започва рано. Но това се уравновесява с по-късите дни през зимата, когато изобщо може да се изпълнява само относително малко количество работа. Следователно в това отношение абсолютната принадена стойност е по-грляма в промишлеността, нормалният работен ден не се регулира по пътя на законодателна принуда. Продължителността на периода, през който селскостопанският продукт — макар и да не се работи вече над него — остава в процеса на производство, е втората причина за това, че в земеделието се създава по-малка маса принадена стойност. Но, от друга страна, с изключение на някои отрасли на селското стопанство, като скотовъдството, пасищното овцевъдство и т.н., където населението абсолютно се изтласква, отношението на масата на заетите хора към вложения постоянен капитал — дори и в най-прогресивното едро селско стопанство — е все още много по-голямо, отколкото в промишлеността, поне отколкото в господстващите отрасли на промишлеността. Така че от тази страна нормата нa печалба в селското стопанство може да бъде по-висока, отколкото в промишлеността, дори ако вследствие на посочените причини масата на принадената стойност тук е относително по-малка, отколкото би била в промишлеността при използване на същия брой хора, обаче последното обстоятелство отчасти пак се парализира поради спадането на работната заплата на селскостопанските работници под нейното средно равнище. Ако пък в земеделието би имало някакви причини (казаното по-горе е набелязано от нас само в най-общи черти) за повишаване на нормата на печалбата (не временно, а взето средно в сравнение с промишлеността), то самият факт на съществуване на земевладелците би довел до това — тази добавъчна печалба да не влезе в процеса на изравняване на общата норма на печалбата, а да се консолидира и се взема от земевладелеца.

[2) Нормата на печалбата в нейното съотношение с нормата на принадената стойност. Стойността на селскостопанските суровини като елемент на постоянния капитал в земеделието]

В обща постановка въпросът, на който трябва да се даде отговор при разглеждане на теорията на Родбертус, се свежда до следното: Общата форма на авансирания капитал е:

Постоянен капитал
Машини. Суров материал

Променлив капитал
Работна сила

Двата елемента на постоянния капитал в тяхната най-обща норма са средствата на труда и предметът на труда. Не е нужно последният да бъде непременно стока, продукт на труда. Следователно той може и да не съществува като елемент на капитала, макар че винаги съществува като елемент на процеса на труда. Земята е суров материал за земеделеца, въглищните залежи — за производителя на въглища, водата — за рибаря и дори гората — за ловеца. Но най-пълната форма на капитала е налице тогава, когато и трите посочени елемента на процеса на труда съществуват и като три елемента на капитала, т.е. когато всички те са стоки, потребителни стойности, които имат разменна стойност и представляват от себе си продукт на труда. В такъв случай всичките тези три елемента влизат и в процеса на образуване на стойност, макар че машините влизат в него не в същия размер, в който влизат в процеса на труда, а само доколкото се потребяват от процеса на труда.

И така, въпросът, за който става дума, се състои в следното: може ли неучастието на един от тези елементи да увеличава нормата на печалбата (не нормата на принадената стойност) в производствения отрасъл, в който този елемент липсва? Отговор на този въпрос дава в общ вид самата формула:

Нормата на печалбата е равна на отношението на принадената стойност към цялата сума на авансирания капитал.

Цялото изследване става при предположението, че нормата на принадената стойност, т.е. разпределението на стойността на продукта между капиталиста и наемния работник, остава неизменна.

[448] Нормата на принадената стойност =  ; нормата на печалбата = . Тъй като m' (нормата на принадената стойност) — е дадено, то дадено е и v, a се предпоставя като постоянна величина. Следователно величината  може да се изменя само в случаи, че се изменя c+v, а тъй като v е дадено, то  може да нараства или да намалява само при намаляване или нарастване на c. И при това  ще нараства или ще намалява не в отношението на c към v, а в отношението на c към сумата c+v. Ако c би било равно на 0, то  би било равно на . С други думи, нормата на печалбата би била в дадения случай равна на нормата на принадената стойност и този случай изразява предела, над който нормата на печалбата не може да се повиши, тъй като никакъв начин на изчисление не може да измени величината на v и m. Ако v = 100, а = 50, тo   50/100 = ½ = 50%. Ако към това се прибави и постоянният капитал 100, то нормата на печалбата би била 50/100+100 = 50/200 = 1/4 = 25%. Нормата на печалбата би намаляла наполовина. Ако към 100 се прибави 150, то нормата на печалбата би била 50/150+100 = 50/250 = 1/5 = 20%. В първия случаи целият капитал е равен на v, равен на променливия капитал, затова и нормата на печалбата е равна на нормата на принадената стойност. Във втория случай целият капитал е равен на 2Хv и затова нормата на печалбата съставя вече само половината от нормата на принадената стойност. В третия случай целият капитал е равен на 2½Х100 = 2½Хv = 5/2Хv. Тук v е само 2/5 от целия капитал. Принадената стойнсст е ½ от v, ½ от 100 и затова — само ½ от 2/5 от целия капитал, т.е. само 2/10 от целия капитал. (250/10 = 25, а 2/10 от 250 = 50.) А 2/10 са 20%. [т.е. нормата на печалбата е 2½ пъти по-малка от нормата на принадената стойност].

Тази е следователно твърдо установената изходна точка. Ако v и  остават неизменни, тогава съвсем безразлично е от какви части е съставена величината c. При определена величина c — например 100 — е съвсем безразлично дали c се разпада на 50 суров материал и 50 машини, или на 10 суров материал и 90 машини, или пък на 0 суров материал и 100 машини или обратно, защото именно отношението определя нормата на печалбата; как се отнасят като стойностни части към цялото с ония елементи на производството, от които се състои c, това тук е безразлично. Например в производството на въглища суровият материал (след спадането на въглищата, които от своя страна сами служат като спомагателен материал) може да се приеме за равен на 0 и да предположим, че целият постоянен капитал се състои от машини (включително постройките и работните инструменти). От друга страна, може да се приеме, че при шивача машините са равни на 0 (именно там, където едрите шивачи още не прилагат шевни машини и от друга страна — както това сега отчасти се практикува в Лондон, — икономисват дори и помещенията, заставяйки своите работници да работят у дома; това е такова новаторство, при което второто разделение на труда се явява отново във форма на първото), така че целият постоянен капитал на шивача се свежда до суровия материал. Ако производителят на въглища разходва 1000 за машини и 1000 за наемен труд, а шивачът — 1000 за суров материал и 1000 за наемен труд, то при еднаква норма на принадената стойност нормата на печалбата в двата случая ще бъде еднаква. Ако предположим, че принадената стойност е 20%, то нормата на печалбата в двата случая ще е 10%, а именно — 200/2000  2/20  1/10 = 10%. Следователно ако съотношението между съставните части на c — суровия материал и машините — оказва влияние върху нормата на печалбата, то това е възможно само в два случая: 1) ако в резултат на това, че това, съотношение се е изменило, се видоизменя абсолютната величина на c; 2) ако благодарение на това съотношение на съставните части на c се видоизменя величината на v. Тук би трябвало да станат органически изменения в самото производство; тук работата не се свежда до простата тавтология, че ако определена част от c сега е по-малка част от’общата сума, то другата част от c трябва да е по-голяма част.

В действителния бюджет на един английски фермер работната заплата възлиза на 1690 ф.ст., торовете — на 686 ф.ст., семето — на 150 ф.ст., фуражът за кравите — на 100 ф.ст. Така че на «суровия материал» се падат 936 ф.ст., повече от половината от онова, което се изразходва за работна заплата. (Виж Newman F. W. Lee tures oh Political Economy. London, 1851, стр. 166).

Във Фландрия (белгийска) «торовете и сеното се внасят в тези местности от Холандия» (за леновъдството и т.н.; в замяна на това се йзнасят лен, ленено семе и пр.). ... «Сметта в холандските градове стана предмет на търговия и редовно се продава на високи цени в Белгия... На около двадесет мили от Антверпен, нагоре по Шелда. могат да се видят резервоарите за торове, които се внасят от Холандия. Търговията с торове се води от една капиталистическа компания с помощта на холандски кораби» и т.н. (Банфилд).6

Така че дори такъв тор като обикновения животински тор е, станал търговски артикул, да не говорим за костеното брашно, гуаното, поташа и др. Тук имаме не само формално изменение в производството, състоящо се в това, че елементът на производството се оценява в пари. От съображения за производителност, в почвата се внасят нови вещества, а нейните стари вещества се продават. Това не е и просто формално различие между капиталистическия и предшествалия го начин на производство. Дори търговията със семена придоби по-голямо значение само в степента, в която започна да се разбира важността на смяната на семената. Ето защо би било смешно да се говори относно земеделието в същинския смисъл на думата, че в него не влиза «суров материал» и при това суров материал като стока, независимо от това, дали го възпроизвежда самото земеделие или пък се купува, се получава като стока отвън. Също така би било смешно да се твърди, че при машиностроителя [449] машината, която той сам използва, не влиза в неговия капитал като елемент на стойността.

Германският селянин, който от година на година сам произвежда елементите на своето производство (семена, торове и т. н.) и сам заедно със своето семейство изяжда част от своето зърно, разходва (за самото производство) пари само за покупка на няколко селскостопански сечива и за работна заплата. Нека предположим, че стойността на всичките му разходи е равна на 100 [като 50 от тях се заплащат с пари]. Половината от продукта той потребява in nаtura (в натура, в натурална форма. ред.) ([тук влизат и] производствените разходи [в натурална форма]). Другата половина той продава и получава срещу нея, да кажем, 100. В такъв случай целият му [паричен] доход е равен на 100. И ако той изчислява [своя чист доход в пари] върху вложения капитал 50, получава се 100% [печалба]. Ако сега една трета от [получените като печалба] 50 бъде отделена за рента и една трета за данъци (общо 33), тогава ще му останат 16, което прави 33% от 50. А фактически той е получил само 16% [за изразходените 100]. Селянинът просто неправилно е направил сметката си и сам се е измамил. При капиталистическия фермер подобни грешки в изчисленията не стават.

Както казва Матьо дьо Домбал, «Annales agricoles» etc., 4-то издание, Париж, 1828, съгласно договора за изполичарската аренда (например в провинцията Бери):

«земевладелецът дава земята, постройките и обикновено, напълно или отчасти, добитъка и селскостопанските сечива, необходими за производството; от своя страна арендаторът дава своя труд и повече нищо или почти нищо; а продуктите на земята се делят наполовина» (стр. 301). «Арендаторите-изполичари са обикновено хора, затънали в нищета» (стр. 302). «Ако изполичарят, авансирайки 1000 франка, постига увеличение на брутния продукт от 1500 франка» (т.е. 500 франка брутна печалба), «той трябва да дели този брутен продукт наполовина със земевладелеца и следователно ще получи само 750 фр., т.е. ще загуби 250 фр. от своя авансиран капитал» (стр. 304). «При предишната система на земеделие разходите или производствените разходи са се правили почти изключително в натура, от самите продукти, които отивали за кърма на добитъка и за потребление на земеделеца и неговото семейство; разходи в пари почти не са правени. Само това обстоятелство е могло да даде повод да се мисли, че земевладелецът и арендаторът имат възможност да делят помежду си цялата оная част от реколтата, която не е била потребена през време на производството; но такъв начин на действия е възможен само в селско стопанство от даден тип, т.е. само при едно жалко състояние на земеделието; а когато се залавят да въвеждат в земеделието някакво падобрение, веднага забелязват, че това може да се постигне само чрез известни предварителни разходи, които в своята съвкупност трябва да бъдат спаднати от брутния продукт, за да могат да се употребят за производство през следващата година. Ето защо всяко разделяне на брутния продукт между земевладелец и арендатор става непреодолимо препятствие за каквото и да било подобрение» (стр. 307).

[5) Стойност и цена на разходите*7 в земеделието.
Абсолютна рента]

* Терминът «цена на разходите» (Kostenpreis) се употребява от Маркс в ръкописа от 1861 — 1863 г. наред с термина «средна цена» (Durchschnittspreis) и с термина «производствена цена» (Produktionspreis). В ония места на ръкописа, където Маркс развива своята собствена теория за цените на производството, той понякога просто отъждествява тези термини. Например в XI тетрадка, на стр. 529, ние четем: «von den values selbst verschiedne Durchschnittspreise — oder wir wollen sagen — Kostenpreise») («различаващи се от самите стойности средни цени, или, както ще казваме, цени на разходите»). В тетрадка XII, на стр. 624, Маркс пише: «der Preis, der notig ist fur die supply der Ware, notig ist, damit sie uberhaupt wird, als Ware auf dem Markt erscheint, is of course ihr Produktionspreis oder Kostenpreis» («цената, която е необходимо условие за предлагане на стоката, която е необходима, за да може тя изобщо да бъде произвеждана, да се появява на пазара като стока, е, разбира се, нейната производствена цена, или цена на разходите»). «Цената на разходите» в този строго научен, марксистки смисъл е равна на изразходвания капитал плюс средната печалба. Но в ония места на ръкописа на «Теории за принадената стойност», където Маркс критикува концепцията за «цената на разходите» у Смит и Рикардо, терминът «цена на разходите» се употребява понякога в смитовско-рикардиански смисъл, при което Маркс показва цялата погрешност на смесването на «цените на разходите» със стойностите на стоките у Смит и Рикардо.

[а) Изравняване на нормата на печалбата в промишлеността]

Очевидно г. Родбертус си представя изобщо регулирането на нормалната печалба, или на средната печалба, или на общата норма на печалбата по пътя на конкуренцията така, като че ли конкуренцията свежда стоките към техните действителни стойности, т.е. така регулира отношенията между цените на стоките, че в парите или в някое друго мерило на стойността получават своя израз съотносителните количества работно време, овеществени в различните стоки. Това става, разбира се, не по такъв начин — че цената на една или друга стока някога, в някой даден момент, се равнява на нейната стойност или трябва да се равнява на нея. [Според Родбер-

 


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

s2Member®